АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ
Една вечер, докато се готвя да
коленича за разговор за моя син с Бога, се случва нещо странно. За моя
най-голяма изненада светлината около мене става все по-силна и по-силна и в нея
пред мене се появява една великолепна гледка. Висока планина и по нея се вие
тясна стръмна пътека. Знам, че тя води към целта, към Бога, и без никакво
колебание тръгвам по нея. Пътеката минава през чудни места и ме води все
по-нагоре до мига, в който остава зад мене цялата зеленина и аз се озовавам
сред суровостта на най-високите планини. Все по-стръмна, все по-тясна и все
по-камениста е пътеката ми, но аз вървя с учудваща лекота, сякаш съм носена от
някаква опорна вълна.
Населените места са далече назад, хоризонтът се разширява и погледът ми обгръща всичко под мене. Но не трябва да се заплитам в разсъждения. След толкова много завои пътеката стига до каменна стълба със седем стъпала, като всяко следващо стъпало е два пъти по-високо от долното. Сама под небесния свод гледам тази стълба и твърдо знам, че ще трябва да я изкача. Вземайки дълбоко дъх и с твърда вяра в силите, които Творецът е дарил на всяко от своите деца и които през моя предълъг преход не са се изчерпали, а напротив - доста са нараснали, пристъпвам към стълбата.
Първото стъпало е лесно. Трябва да преодолея тежестта на тялото си, за да го мина. Наистина не е трудно.
Второто стъпало е по-високо и предизвиква съпротивлението на тялото ми. Но аз вече отдавна владея силите на тялото си и минавам и това стъпало без затруднение.
Третото стъпало е значително по-високо. Трябва да овладея напълно чувствата си, за да мога да се изкача. И щом като ги овладея, минавам и него.
Съмнението нахлува в душата ми, като виждам четвъртото стъпало. Как да го мина? Дали имам още сили? Веднага разбирам, че точно съмнението отнема силите ми и ме парализира. Съмнението е мисъл. Значи трябва да победя мислите си, за да преодолея съмнението. Благодарение на продължителното трениране с толкова много практически упражнения в храма зная как да се справя: концентрирам всички сили на духа си, аз съм вярата в Бог и не мисля за нищо. И с мислите ми изчезва и съмнението - ето ме на четвъртото стъпало.
Имам странно усещане, сякаш съм станала по-голяма с изкачването. Много по-висока съм в сравнение с ръста ми пред първото стъпало. Но все пак петото стъпало е толкова високо, че само катерейки се с ръце и крака мога да се извися до него. С много мъка се протягам нагоре, хващам се здраво и стъпвам. Но внезапно усещам с неописуема изненада, че нямам повече тяло. Всичко материално в мен е изчезнало и аз съм се превърнала в невидим дух.
Допълнителна трудност ме чака в подножието на шестото стъпало: тъй като нямам тяло, нямам вече нито ръце, нито крака, с които да се хващам и да стъпвам. Какво да правя? Оглеждам се, за да намеря решение, и изведнъж виждам целия свят пред краката си! Всички страни, селищата, къщите, безбройните хора - като играчки... Усещам в мен да прелива безкрайна обич към тях. Мисля за страданията на всички, които вървят по дългия път на труда към знанието. Мисля за всички тях, толкова много, о, толкова много са те, онези, които тънат в мрачината, пленници на собствения си егоизъм, каквато и аз бях някога!...
О чудо! В мига, в който сърцето ми се изпълва с универсалната обич, изкачвам шестото стъпало.
Така се озовавам пред седмото, последното стъпало, най-високото - високо колкото и мен самата. Горещо желание ме обзема цялата - трябва, искам да го изкача. Напразно. Не зная как да го направя - нямам нито ръце, нито крака, нито мускулната сила на тялото, за да стигна до целта. Всичко, което зная, е, че искам и трябва да се кача, защото горе ще открия Бог и искам да видя лика Му. Стоя там и чакам. Нищо не става. Като поглеждам около себе си, забелязвам, че не съм съвсем сама - на това шесто стъпало вече е дошло още едно същество. Моли ме да му помогна да стигне до целта. Разбирам пламенността на желанието му и забравяйки моето желание, опитвам се да му помогна да изкачи седмото стъпало... В мига, когато забравям собственото си желание, не зная какво се случва, аз се оказвам горе, а другият изчезва безследно. Той е бил само една илюзия, за да ми помогне да забравя последното желание, което е центрирано върху мене самата: докато искам да извися личността си, невъзможно е да преодолея стъпалото, което е високо колкото мен.
Пристигнах! Веднага забелязвам светлия силует на едно небесно същество - моята допълваща ме половина - другия аз! Неговата сила непреодолимо ме привлича и - очарована и щастлива - аз се сливам с него, със сърцето му, в съвършено единение. Прекрасно съзнавам, че винаги Той е бил Аз и Аз съм била Той, двойствения образ на моя божествен реален висш Аз. В това състояние на двойственост съм гледала на Бога като на отделено от мене същество и съм го усещала като "Ти". Сега, в това райско единение, чувствам, че ще стана тази невидима сила, която по-рано съм наричала Бог. Около мене се завъртява огнен диск. Точно там, в неговата неизменна ос, в моя гръбначен стълб, живее моето истинско Себе, моят Аз... Чувствам, че гръбначният ми стълб гори като огнена дъга, като мост от жизнен ток, излъчващ блестяща светлина от всеки от седемте ми енергийни центрове и оживотворяващ цялото ми тяло.
Светкавици пробягват по вените ми, огънят унищожава цялото ми същество, след това внезапно всичко се променя: огънят не ме гори повече, самата аз съм този небесен огън, който прониква, оживотворява и изгаря всичко. Изцяло съм проникната от светлина, но тази светлина се излъчва от мен. Аз съм източникът на тази светлина и на всичко, което е. Земята не ми влияе повече, гравитационната сила, която ме държеше като с верига, не действа повече. Нося се плавно из Нищото, моето СЪЩЕСТВО не знае вече що е граница. Аз съм сега това, което привлича всичко към себе си, защото към нищо вече не съм привързана и нищо не ме привлича...
Ето! Виждам, че всичко и всички живеят в мен! Вселената е в мен, тъй като всичко, което е, съществува в мен. Аз съм всичко, което е. Обичам себе си в това, което обичам. Разбирам, че всичко онова, което по-рано съм смятала, че не обичам, е било това, което все още не съм приемала вътре в себе си! И сега, опознала се докрай, обичам всичко и всички с една и съща любов, тъй като аз съм едно с тях, аз съм "аз" в Цялото, едно-с-Цялото.
Аз съм съвършенството, животът, вечното лъчисто безсмъртно БИТИЕ... Няма повече битки, покаяния, страдания. Няма повече упадък, край, смърт. Във всяко нещо, което се ражда, аз, безсмъртното, започвам нова форма на живот, а във всичко, което умира, аз, безсмъртното, се отдръпвам в себе си, във вечното Висше Себе, в божествения Аз, създателя, поддържащ и обновяващ всичко.
Разбирам, че пространството и времето съществуват само по периферията на създадения свят, който е като въртящ се с бясна скорост диск. Но в мене съм вечността в безвремието и извън пространството. И докато почивам вътре в себе си, изпълвам с моята СЪЩНОСТ, с вечното си БИТИЕ, пространството и всичко, което живее в него:
АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ, АЗ СЪМ ЖИВОТЪТ! АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ!
Населените места са далече назад, хоризонтът се разширява и погледът ми обгръща всичко под мене. Но не трябва да се заплитам в разсъждения. След толкова много завои пътеката стига до каменна стълба със седем стъпала, като всяко следващо стъпало е два пъти по-високо от долното. Сама под небесния свод гледам тази стълба и твърдо знам, че ще трябва да я изкача. Вземайки дълбоко дъх и с твърда вяра в силите, които Творецът е дарил на всяко от своите деца и които през моя предълъг преход не са се изчерпали, а напротив - доста са нараснали, пристъпвам към стълбата.
Първото стъпало е лесно. Трябва да преодолея тежестта на тялото си, за да го мина. Наистина не е трудно.
Второто стъпало е по-високо и предизвиква съпротивлението на тялото ми. Но аз вече отдавна владея силите на тялото си и минавам и това стъпало без затруднение.
Третото стъпало е значително по-високо. Трябва да овладея напълно чувствата си, за да мога да се изкача. И щом като ги овладея, минавам и него.
Съмнението нахлува в душата ми, като виждам четвъртото стъпало. Как да го мина? Дали имам още сили? Веднага разбирам, че точно съмнението отнема силите ми и ме парализира. Съмнението е мисъл. Значи трябва да победя мислите си, за да преодолея съмнението. Благодарение на продължителното трениране с толкова много практически упражнения в храма зная как да се справя: концентрирам всички сили на духа си, аз съм вярата в Бог и не мисля за нищо. И с мислите ми изчезва и съмнението - ето ме на четвъртото стъпало.
Имам странно усещане, сякаш съм станала по-голяма с изкачването. Много по-висока съм в сравнение с ръста ми пред първото стъпало. Но все пак петото стъпало е толкова високо, че само катерейки се с ръце и крака мога да се извися до него. С много мъка се протягам нагоре, хващам се здраво и стъпвам. Но внезапно усещам с неописуема изненада, че нямам повече тяло. Всичко материално в мен е изчезнало и аз съм се превърнала в невидим дух.
Допълнителна трудност ме чака в подножието на шестото стъпало: тъй като нямам тяло, нямам вече нито ръце, нито крака, с които да се хващам и да стъпвам. Какво да правя? Оглеждам се, за да намеря решение, и изведнъж виждам целия свят пред краката си! Всички страни, селищата, къщите, безбройните хора - като играчки... Усещам в мен да прелива безкрайна обич към тях. Мисля за страданията на всички, които вървят по дългия път на труда към знанието. Мисля за всички тях, толкова много, о, толкова много са те, онези, които тънат в мрачината, пленници на собствения си егоизъм, каквато и аз бях някога!...
О чудо! В мига, в който сърцето ми се изпълва с универсалната обич, изкачвам шестото стъпало.
Така се озовавам пред седмото, последното стъпало, най-високото - високо колкото и мен самата. Горещо желание ме обзема цялата - трябва, искам да го изкача. Напразно. Не зная как да го направя - нямам нито ръце, нито крака, нито мускулната сила на тялото, за да стигна до целта. Всичко, което зная, е, че искам и трябва да се кача, защото горе ще открия Бог и искам да видя лика Му. Стоя там и чакам. Нищо не става. Като поглеждам около себе си, забелязвам, че не съм съвсем сама - на това шесто стъпало вече е дошло още едно същество. Моли ме да му помогна да стигне до целта. Разбирам пламенността на желанието му и забравяйки моето желание, опитвам се да му помогна да изкачи седмото стъпало... В мига, когато забравям собственото си желание, не зная какво се случва, аз се оказвам горе, а другият изчезва безследно. Той е бил само една илюзия, за да ми помогне да забравя последното желание, което е центрирано върху мене самата: докато искам да извися личността си, невъзможно е да преодолея стъпалото, което е високо колкото мен.
Пристигнах! Веднага забелязвам светлия силует на едно небесно същество - моята допълваща ме половина - другия аз! Неговата сила непреодолимо ме привлича и - очарована и щастлива - аз се сливам с него, със сърцето му, в съвършено единение. Прекрасно съзнавам, че винаги Той е бил Аз и Аз съм била Той, двойствения образ на моя божествен реален висш Аз. В това състояние на двойственост съм гледала на Бога като на отделено от мене същество и съм го усещала като "Ти". Сега, в това райско единение, чувствам, че ще стана тази невидима сила, която по-рано съм наричала Бог. Около мене се завъртява огнен диск. Точно там, в неговата неизменна ос, в моя гръбначен стълб, живее моето истинско Себе, моят Аз... Чувствам, че гръбначният ми стълб гори като огнена дъга, като мост от жизнен ток, излъчващ блестяща светлина от всеки от седемте ми енергийни центрове и оживотворяващ цялото ми тяло.
Светкавици пробягват по вените ми, огънят унищожава цялото ми същество, след това внезапно всичко се променя: огънят не ме гори повече, самата аз съм този небесен огън, който прониква, оживотворява и изгаря всичко. Изцяло съм проникната от светлина, но тази светлина се излъчва от мен. Аз съм източникът на тази светлина и на всичко, което е. Земята не ми влияе повече, гравитационната сила, която ме държеше като с верига, не действа повече. Нося се плавно из Нищото, моето СЪЩЕСТВО не знае вече що е граница. Аз съм сега това, което привлича всичко към себе си, защото към нищо вече не съм привързана и нищо не ме привлича...
Ето! Виждам, че всичко и всички живеят в мен! Вселената е в мен, тъй като всичко, което е, съществува в мен. Аз съм всичко, което е. Обичам себе си в това, което обичам. Разбирам, че всичко онова, което по-рано съм смятала, че не обичам, е било това, което все още не съм приемала вътре в себе си! И сега, опознала се докрай, обичам всичко и всички с една и съща любов, тъй като аз съм едно с тях, аз съм "аз" в Цялото, едно-с-Цялото.
Аз съм съвършенството, животът, вечното лъчисто безсмъртно БИТИЕ... Няма повече битки, покаяния, страдания. Няма повече упадък, край, смърт. Във всяко нещо, което се ражда, аз, безсмъртното, започвам нова форма на живот, а във всичко, което умира, аз, безсмъртното, се отдръпвам в себе си, във вечното Висше Себе, в божествения Аз, създателя, поддържащ и обновяващ всичко.
Разбирам, че пространството и времето съществуват само по периферията на създадения свят, който е като въртящ се с бясна скорост диск. Но в мене съм вечността в безвремието и извън пространството. И докато почивам вътре в себе си, изпълвам с моята СЪЩНОСТ, с вечното си БИТИЕ, пространството и всичко, което живее в него:
АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ, АЗ СЪМ ЖИВОТЪТ! АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ!